неделя, 15 ноември 2015 г.

Захарното петле

 
 
Беше останало само едно захарно петле на витрината на Шекерджийницата и то любопитно подаваше глава и се чудеше, кое ли детенце ще го купи? Нямаше търпение и то да зарадва  някого. Преди малко, няколко деца изкупиха всичките му  приятелчета. Стана му малко тъжно, че не го взеха и него, но си каза: - „Нищо, сигурно аз съм специално и ще зарадвам някой специален човек“. Децата тичаха по улицата с петлета, чуваше се такава глъчка и смях, че те не обръщаха внимание на нищо по пътя си, надвикваха се: - „Виж моето петле е най-хубаво, не е вярно моето е по-хубаво, моето пък бяга най-бързо“ и така тичайки надолу по калдъръмената уличка без да видят за малко да бутнат възрастната баба с торбите. Жената току що беше напазарувала от пазара плодове и зеленчуци, мъкнеше и една малка тиква, за тиквеник, че децата и внучето щяха да дойдат за вечеря, мислеше си за гозбите, които искаха да им приготви, когато изведнъж три, четири деца започнаха да се гонят около нея и да викат: -„Моето петле е най-хубаво“. Жената първо малко се стресна да не я съборят с този багаж, но после пусна торбите на земята и се загледа в тях. Бяха толкова щастливи и безгрижни, ближеха сладко, сладко своите захарни петлета, плезеха се, поглеждаха слънцето през тях. За миг възрастната жена им завидя, каза си: - „Какво ли е отново да си дете, да се почувстваш, както преди 75 години ?“ Попита ги дали са вкусни петлетата и децата отговориха в хор –„Даааа!“ Тук бяха единодушни, нямаше борба за надмощие. Жената вдигна торбите и се замисли, кога за последно е яла захарно петле, трябва наистина да са минали поне 70 години, сигурно е била 5-6 годишна, когато е яла такова петле, но още помнеше вкуса му. Изведнъж й се прииска точно сега да забрави своите грижи, да близне от сладкото захарно петле, да си припомни детството и да се усмихне отново. Старата жена забърза към шекерджийницата, сети се, че там винаги има петлета, локуми, халва, целувки, кафе на пясък, сусамки, всички лакомства от нейните младини, и онази стара машина за правене на кадаиф, беше интересно, не само за туристите, но и за месните хора. Когато влезе, продавачката я поздрави, бабата попита има ли захарни петлета, жената отговори: „-Имате късмет остана само едно. Преди малко няколко деца купиха почти всички бонбони и петлета, за внучето ли ?“ Бабата леко се смути и каза: - „Да за внучето“   прибирайки петлето в джоба си, а то весело се подсмихваше.  На излизане възрастната жена каза: -„Всъщност за внучето ще взема от шарените бастунчета…, а петлето е за мен“. Продавачката се усмихна широко и каза: „Да Ви призная и аз доста често си хапвам по някое захарно петле, може да сме възрастни, но какво от това, емоцията да знаете си е същата, както когато бях малка, петлето си е петле, ами някак си радостно ти става на душата, пък и човек, като види децата, как им се радват как да не си вземе….. „Така, така“- рече бабата и нетърпеливо притвори вратата. Бързаше да излезе на слънце и с треперещи пръсти извади петлето от целофанчето. Пред нея стоеше най-хубавото червено захарно петле, бабата дълго го гледа и му се усмихва, петлето също й се усмихваше, завъртя го между дланите си и то затанцува, вдигна го към слънцето и погледна през него също, както когато беше дете, видя същите малки мехурчета, порадва се на прозрачното петле, помириса го преди да си близне от него и усети най-сладкия вкус на детство и радост. Няма нищо друго, което да те върне толкова реално в детството, сякаш отново стоеше пред въртелешката с баща си, ближеше сладкото петле и чакаше да спре за да я качат и нея. Жената се усмихна доволна и щастлива, крачеше сякаш с по-бодра стъпка, припомни си как винаги подтичваше с петле в ръката. На отсрещния тротоар видя децата, които вече бяха изяли своите петлета и държаха само клечките, веднага й махнаха с ръце, жена, също им маха и каза : -„Благодаря Ви наистина е много вкусно“. От този ден нататък тя си обеща всеки ден да прави нещо, което й се иска без значение, че не е прието за нейната възраст, нищо, че петлетата са само за деца, тя реши за себе си, да се радва на живота и на всичко, което я прави щастлива. Петлето се топеше от радост и си казваше: „Знаех си, че имам специална мисия, няма нищо по-хубаво от това да направиш друг човек щастлив“.

Няма коментари:

Публикуване на коментар