Беше
останало само едно захарно петле на витрината на Шекерджийницата и то любопитно
подаваше глава и се чудеше, кое ли детенце ще го купи? Нямаше търпение и то да
зарадва някого. Преди малко, няколко
деца изкупиха всичките му приятелчета.
Стана му малко тъжно, че не го взеха и него, но си каза: - „Нищо, сигурно аз
съм специално и ще зарадвам някой специален човек“. Децата тичаха по улицата с
петлета, чуваше се такава глъчка и смях, че те не обръщаха внимание на нищо по
пътя си, надвикваха се: - „Виж моето петле е най-хубаво, не е вярно моето е
по-хубаво, моето пък бяга най-бързо“ и така тичайки надолу по калдъръмената
уличка без да видят за малко да бутнат възрастната баба с торбите. Жената току
що беше напазарувала от пазара плодове и зеленчуци, мъкнеше и една малка тиква,
за тиквеник, че децата и внучето щяха да дойдат за вечеря, мислеше си за
гозбите, които искаха да им приготви, когато изведнъж три, четири деца
започнаха да се гонят около нея и да викат: -„Моето петле е най-хубаво“. Жената
първо малко се стресна да не я съборят с този багаж, но после пусна торбите на
земята и се загледа в тях. Бяха толкова щастливи и безгрижни, ближеха сладко,
сладко своите захарни петлета, плезеха се, поглеждаха слънцето през тях. За миг
възрастната жена им завидя, каза си: - „Какво ли е отново да си дете, да се
почувстваш, както преди 75 години ?“ Попита ги дали са вкусни петлетата и
децата отговориха в хор –„Даааа!“ Тук бяха единодушни, нямаше борба за
надмощие. Жената вдигна торбите и се замисли, кога за последно е яла захарно
петле, трябва наистина да са минали поне 70 години, сигурно е била 5-6 годишна,
когато е яла такова петле, но още помнеше вкуса му. Изведнъж й се прииска точно
сега да забрави своите грижи, да близне от сладкото захарно петле, да си
припомни детството и да се усмихне отново. Старата жена забърза към
шекерджийницата, сети се, че там винаги има петлета, локуми, халва, целувки, кафе
на пясък, сусамки, всички лакомства от нейните младини, и онази стара машина за
правене на кадаиф, беше интересно, не само за туристите, но и за месните хора.
Когато влезе, продавачката я поздрави, бабата попита има ли захарни петлета,
жената отговори: „-Имате късмет остана само едно. Преди малко няколко деца
купиха почти всички бонбони и петлета, за внучето ли ?“ Бабата леко се смути и
каза: - „Да за внучето“ прибирайки
петлето в джоба си, а то весело се подсмихваше.
На излизане възрастната жена каза: -„Всъщност за внучето ще взема от
шарените бастунчета…, а петлето е за мен“. Продавачката се усмихна широко и
каза: „Да Ви призная и аз доста често си хапвам по някое захарно петле, може да
сме възрастни, но какво от това, емоцията да знаете си е същата, както когато
бях малка, петлето си е петле, ами някак си радостно ти става на душата, пък и
човек, като види децата, как им се радват как да не си вземе….. „Така, така“- рече бабата и
нетърпеливо притвори вратата. Бързаше да излезе на слънце и с треперещи пръсти
извади петлето от целофанчето. Пред нея стоеше най-хубавото червено захарно
петле, бабата дълго го гледа и му се усмихва, петлето също й се усмихваше, завъртя
го между дланите си и то затанцува, вдигна го към слънцето и погледна през него
също, както когато беше дете, видя същите малки мехурчета, порадва се на
прозрачното петле, помириса го преди да си близне от него и усети най-сладкия
вкус на детство и радост. Няма нищо друго, което да те върне толкова реално в
детството, сякаш отново стоеше пред въртелешката с баща си, ближеше сладкото
петле и чакаше да спре за да я качат и нея. Жената се усмихна доволна и
щастлива, крачеше сякаш с по-бодра стъпка, припомни си как винаги подтичваше с
петле в ръката. На отсрещния тротоар видя децата, които вече бяха изяли своите
петлета и държаха само клечките, веднага й махнаха с ръце, жена, също им маха и
каза : -„Благодаря Ви наистина е много вкусно“. От този ден нататък тя си обеща
всеки ден да прави нещо, което й се иска без значение, че не е прието за
нейната възраст, нищо, че петлетата са само за деца, тя реши за себе си, да се
радва на живота и на всичко, което я прави щастлива. Петлето се топеше от
радост и си казваше: „Знаех си, че имам специална мисия, няма нищо по-хубаво от
това да направиш друг човек щастлив“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар